...След тези думи започнах наистина да осъзнавам, че аз явно бях взела същото като нейното решение след последната си връзка. Бях решила, че няма да се опитвам да се вписвам повече в счупените представи на другите за мен, нито дори в собствените си илюзорни такива. Бях взела решение да обичам себе си ...
...„Правете разлика между любов и съвместимост.” Смея да твърдя, че до ден днешен и може би завинаги ще обичам хората, на които съм казвала „Обичам те”. Не знам как се спира да обичаш. Ако хората имат такова копче, аз явно съм дефектна, защото не виждам как ще стане. За сметка на това обаче много добре осъзнавам, че съвместимостта съвсем не е задължителна при наличието на любов. Любовта винаги ще е безусловна и ирационална. И когато розовостта на свежата връзка изчезне, когато започнем да виждаме всичко с истинските му цветове, когато погледнем всичко в живота ни, което смятаме за важно и разберем с ужас, че то или не е важно за партньора ни или държим две контрастни позиции, нещата се сдухват много рязко. Което се е случвало неведнъж с хората в живота ми и съм го виждала още много рано, но съм го преглъщала, мислейки си „няма перфектни хора. Просто го приеми.” Но да си мисля, че съм много изискваща и осъдителна въобще не беше това, което се случваше. Аз просто виждах липсващата съвместимост, която нямаше как да бъде поправена, освен ако единият не жертваше нещо. Така нареченият и толкова тачен от цивилизованото ни общество „компромис”. Тази дума не бива да съществува, камо ли да се прилага за нещо по-сериозно от това кой ще изяде последното парче торта. Никой не бива да прави компромис със себе си, със същността си, с всичко, което е. Едно е да направиш компромис с това, че харесвате да си почивате по различен начин например – единия в природата и сам, а другият в големия град, в опитните ръце на масажист. Съвсем друга бира е да направиш компромис и да осиновиш дете (или дори по-лошото – да решите да нямате деца например), вместо да си имаш свое, както винаги си искал. Всички сме едно, именно затова няма как да навредим на себе си без да навредим на всички останали, независимо от факта, че сме искали всъщност да помогнем.
Никакви компромиси със същността ни. Каквото мисля – казвам. Каквото чувствам – описвам. Нямам време за фалш, нямам време за увъртане, обмисляне и криене. Или ще бъдем all in в това, или „това” няма да го бъде. Ако не мога да кажа най-големите си страхове, защо сме заедно? Ако не мога да бъда сто процентовото си аз, защо сме заедно? Ако реагира остро или не може да приеме някаква част от мен, защо ще си го причиняваме взаимно? Къде е любовта? Опитите да се „нагодим” един към друг, което единствено означава, че всеки ще избере да живее с 90% от истината си вместо с всичките си 100%, това ли е любов? Не, благодаря. Нито го искам за себе си, нито ще уважавам и имам привличане към човек, който би се ограничил така заради друг. Считам го не просто за слабост, а и за… грях (ако вярвах в такива неща).
Непрекъснато срещам хора, които страдат от решенията си, които са тотално обратими, но необратими в главите им, които са натъпкани със стереотипи и „трябва”-тата на родителите и обществото. И какво като сте заедно от десет години, това оправдава факта, че някой ти крещи и ти посяга? Нямаш време да се занимаваш с нова връзка, по-добре да работиш по старата? Това е все едно някой да каже, че след като десет години яде спагети, вече е осъзнал, че му е писнал вкусът им, но пък може да ги подъвче още малко, току виж му станали вкусни отново. Някои неща не се променят. Някои неща са там, за да ни накарат да изберем себе си. Тестовете на вселената не са за издръжливост – всички казват „Бори се, стой до край, дръжте ръцете си през трудните моменти и ги преодолейте”, но защо романтизираме по този начин неща като ежедневните спорове, базисното неразбирателство, различните мечти, идеали, морал и философия за живота? Как по дяволите си позволяваме да толерираме подобни неща и освен всичко - да ги наричаме „нужни компромиси”. Боли ме мозъкът като мисля за тези неща. Боли ме двойно повече, знаейки какво е усещането да вървиш срещу себе си, дори когато не знаеш, че вървиш срещу себе си. Така се раждат паническите атаки.
Много неща се променят непрекъснато и единственото, което мога да направя е да им дам шанс да се случат. Обирам много осъдителни изречения и чист хейт по темата за сексуалността си, без дори да имам нужда да се обяснявам на някого, че нито една част от обвинението им не е адекватна. Аз имам свободата да бъда каквото пожелая да бъда, във всеки един момент, и когато виждам отпор при хората отсреща единственото, което си мисля е „Колко е тъжно, че самоцелно държите крилете си вързани.” Всички са сложили етикет „лошо”, „неправилно” и „против природата” на толкова много неща в света ни, че човек задължително трябва да си зададе въпроса „Кой определя свободата ми?”. След малко двоумене може и да осъзнае, че всеки сам (съзнателно или не) строи затвора, от който се опитва цял живот да избяга след това. Хем е смешно, хем е най-тъжното нещо на света.
Именно затова избрах да следвам себе си, да следвам сърцето си, независимо дали днес ми говори едно, утре друго, а вдругиден трето. Длъжна съм да го следвам, защото нямам друг избор. Когато човек следва сърцето си, той не строи затвора си. Любовта дори маха тухли, сложени от други хора живеещи в собствените си затвори. И там наистина е комфортно, те наистина мислят, че ни помагат. Затворът е вид убежище в крайна сметка. Аз обаче отказвам да живея цял живот заклещена между стените от очаквания на света за мен – колкото и да съм уязвима, винаги ще избера свободата пред сигурността. Точно това направих, докато говорех с баща ми по телефона последния път, пазарувайки. Моментът не можеше да бъде по-неперфектен, но не можех да го държа повече в себе си. Не обичам и не мога да крия, премълчавам или лъжа.
За мое учудване, отново, тъпата, скапана, прекрасна практика - работи. Тя просто работи безупречно. Ти уважаваш избора си, вярваш в него, искрен си спрямо чувствата си, отстояваш себе си и… получаваш разбиране, вместо агресия.
.....Не знаех какво да мисля, не знаех как да се чувствам, но единственото, което знаех, единственото, което можех да потвърдя на сто процента беше, че моят собствен живот държах в собствените си ръце. Няма по-голяма сила и по-силно усещане за свобода от това. Колкото повече експериментирах, толкова повече стени рушах, зад които се криеха още по-големи и още по-цветни пространства за проучване.
Вместо за 139 дни да направя стотици неща, които да ме карат да скачам от кеф, каквото може би си представяхте, че означава тази практика, аз всъщност направих стотици неща, от които се страхувах безумно много. Които не вярвах, че някога ще имам куража да направя, но се явяваха естествен отговор на въпроса „Какво би направил човек, който обича себе си в този момент?”. Просто си бях обещала да следвам и изпълнявам тези отговори, каквото и да ми коства, независимо че почти винаги очаквах най-лошия сценарий. Най-интересното е, че той не просто не се материализираше, това което се случваше след това беше нереално, и то в позитивен аспект. Случваха се неща, които мислех за невъзможни. Те дори не присъстваха измежду опциите за развитие на ситуацията, бяха толкова сюреалистични. Но всичко това са празни приказки… Може да съм някаква луда, която просто си измисля и живее в собствения си свят на илюзии и се впечатлява от несъществуващи неща…
Затова моля
теб
който четеш -
Дай шанс на тази практика.
Имаш нужда да опиташ сам. Светът има нужда от още един човек, който да поеме по пътя на любовта и да се увери сам в магията и чудесата, които ще среща на всяка следваща крачка.
Цитати от:
http://365selflove.tumblr.com/
...„Правете разлика между любов и съвместимост.” Смея да твърдя, че до ден днешен и може би завинаги ще обичам хората, на които съм казвала „Обичам те”. Не знам как се спира да обичаш. Ако хората имат такова копче, аз явно съм дефектна, защото не виждам как ще стане. За сметка на това обаче много добре осъзнавам, че съвместимостта съвсем не е задължителна при наличието на любов. Любовта винаги ще е безусловна и ирационална. И когато розовостта на свежата връзка изчезне, когато започнем да виждаме всичко с истинските му цветове, когато погледнем всичко в живота ни, което смятаме за важно и разберем с ужас, че то или не е важно за партньора ни или държим две контрастни позиции, нещата се сдухват много рязко. Което се е случвало неведнъж с хората в живота ми и съм го виждала още много рано, но съм го преглъщала, мислейки си „няма перфектни хора. Просто го приеми.” Но да си мисля, че съм много изискваща и осъдителна въобще не беше това, което се случваше. Аз просто виждах липсващата съвместимост, която нямаше как да бъде поправена, освен ако единият не жертваше нещо. Така нареченият и толкова тачен от цивилизованото ни общество „компромис”. Тази дума не бива да съществува, камо ли да се прилага за нещо по-сериозно от това кой ще изяде последното парче торта. Никой не бива да прави компромис със себе си, със същността си, с всичко, което е. Едно е да направиш компромис с това, че харесвате да си почивате по различен начин например – единия в природата и сам, а другият в големия град, в опитните ръце на масажист. Съвсем друга бира е да направиш компромис и да осиновиш дете (или дори по-лошото – да решите да нямате деца например), вместо да си имаш свое, както винаги си искал. Всички сме едно, именно затова няма как да навредим на себе си без да навредим на всички останали, независимо от факта, че сме искали всъщност да помогнем.
Никакви компромиси със същността ни. Каквото мисля – казвам. Каквото чувствам – описвам. Нямам време за фалш, нямам време за увъртане, обмисляне и криене. Или ще бъдем all in в това, или „това” няма да го бъде. Ако не мога да кажа най-големите си страхове, защо сме заедно? Ако не мога да бъда сто процентовото си аз, защо сме заедно? Ако реагира остро или не може да приеме някаква част от мен, защо ще си го причиняваме взаимно? Къде е любовта? Опитите да се „нагодим” един към друг, което единствено означава, че всеки ще избере да живее с 90% от истината си вместо с всичките си 100%, това ли е любов? Не, благодаря. Нито го искам за себе си, нито ще уважавам и имам привличане към човек, който би се ограничил така заради друг. Считам го не просто за слабост, а и за… грях (ако вярвах в такива неща).
Непрекъснато срещам хора, които страдат от решенията си, които са тотално обратими, но необратими в главите им, които са натъпкани със стереотипи и „трябва”-тата на родителите и обществото. И какво като сте заедно от десет години, това оправдава факта, че някой ти крещи и ти посяга? Нямаш време да се занимаваш с нова връзка, по-добре да работиш по старата? Това е все едно някой да каже, че след като десет години яде спагети, вече е осъзнал, че му е писнал вкусът им, но пък може да ги подъвче още малко, току виж му станали вкусни отново. Някои неща не се променят. Някои неща са там, за да ни накарат да изберем себе си. Тестовете на вселената не са за издръжливост – всички казват „Бори се, стой до край, дръжте ръцете си през трудните моменти и ги преодолейте”, но защо романтизираме по този начин неща като ежедневните спорове, базисното неразбирателство, различните мечти, идеали, морал и философия за живота? Как по дяволите си позволяваме да толерираме подобни неща и освен всичко - да ги наричаме „нужни компромиси”. Боли ме мозъкът като мисля за тези неща. Боли ме двойно повече, знаейки какво е усещането да вървиш срещу себе си, дори когато не знаеш, че вървиш срещу себе си. Така се раждат паническите атаки.
Много неща се променят непрекъснато и единственото, което мога да направя е да им дам шанс да се случат. Обирам много осъдителни изречения и чист хейт по темата за сексуалността си, без дори да имам нужда да се обяснявам на някого, че нито една част от обвинението им не е адекватна. Аз имам свободата да бъда каквото пожелая да бъда, във всеки един момент, и когато виждам отпор при хората отсреща единственото, което си мисля е „Колко е тъжно, че самоцелно държите крилете си вързани.” Всички са сложили етикет „лошо”, „неправилно” и „против природата” на толкова много неща в света ни, че човек задължително трябва да си зададе въпроса „Кой определя свободата ми?”. След малко двоумене може и да осъзнае, че всеки сам (съзнателно или не) строи затвора, от който се опитва цял живот да избяга след това. Хем е смешно, хем е най-тъжното нещо на света.
Именно затова избрах да следвам себе си, да следвам сърцето си, независимо дали днес ми говори едно, утре друго, а вдругиден трето. Длъжна съм да го следвам, защото нямам друг избор. Когато човек следва сърцето си, той не строи затвора си. Любовта дори маха тухли, сложени от други хора живеещи в собствените си затвори. И там наистина е комфортно, те наистина мислят, че ни помагат. Затворът е вид убежище в крайна сметка. Аз обаче отказвам да живея цял живот заклещена между стените от очаквания на света за мен – колкото и да съм уязвима, винаги ще избера свободата пред сигурността. Точно това направих, докато говорех с баща ми по телефона последния път, пазарувайки. Моментът не можеше да бъде по-неперфектен, но не можех да го държа повече в себе си. Не обичам и не мога да крия, премълчавам или лъжа.
За мое учудване, отново, тъпата, скапана, прекрасна практика - работи. Тя просто работи безупречно. Ти уважаваш избора си, вярваш в него, искрен си спрямо чувствата си, отстояваш себе си и… получаваш разбиране, вместо агресия.
.....Не знаех какво да мисля, не знаех как да се чувствам, но единственото, което знаех, единственото, което можех да потвърдя на сто процента беше, че моят собствен живот държах в собствените си ръце. Няма по-голяма сила и по-силно усещане за свобода от това. Колкото повече експериментирах, толкова повече стени рушах, зад които се криеха още по-големи и още по-цветни пространства за проучване.
Вместо за 139 дни да направя стотици неща, които да ме карат да скачам от кеф, каквото може би си представяхте, че означава тази практика, аз всъщност направих стотици неща, от които се страхувах безумно много. Които не вярвах, че някога ще имам куража да направя, но се явяваха естествен отговор на въпроса „Какво би направил човек, който обича себе си в този момент?”. Просто си бях обещала да следвам и изпълнявам тези отговори, каквото и да ми коства, независимо че почти винаги очаквах най-лошия сценарий. Най-интересното е, че той не просто не се материализираше, това което се случваше след това беше нереално, и то в позитивен аспект. Случваха се неща, които мислех за невъзможни. Те дори не присъстваха измежду опциите за развитие на ситуацията, бяха толкова сюреалистични. Но всичко това са празни приказки… Може да съм някаква луда, която просто си измисля и живее в собствения си свят на илюзии и се впечатлява от несъществуващи неща…
Затова моля
теб
който четеш -
Дай шанс на тази практика.
Имаш нужда да опиташ сам. Светът има нужда от още един човек, който да поеме по пътя на любовта и да се увери сам в магията и чудесата, които ще среща на всяка следваща крачка.
Цитати от:
http://365selflove.tumblr.com/
